Честита Баба Марта

Мартеница

Мартеницата, марта, мартичка, гадалушка, кичилка - обредна по смисъл украса от усукани конци, които се слагат на Първи март за здраве. Мартеницата е малко украшение изработва се предимно от вълнена или памучна прежда в два основни цвята ­- бяла и червена, с което българите се закичват всяка година на 1 март - празникът Баба Марта. Този обичай се смята за уникално българска традиция, макар че в леко променен вид обичаят присъства в Румъния, където мартеницата се нарича martisor(мърцишор), но там мартеници носят само жени, докато в България ги носят всички. Този обичай всички да носят мартеници датира от векове по земите населявани с българско население. Някога в България са ги носели също само жените и децата, но след средата на миналия век и мъжете започват да се закичват с тях. С мартеници се закичват и българите в Западните покрайнини, които по времето на режима на Слободан Милошевич ги носеха в джобовете си, заради страх от репресии от страна на сръбските полицейски органи. Българите в района на Преспа и
Голо бърдо - Албания, както и всички в Македония също носят мартеници.

В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено - кръв, живот; бяло - чистота, щастие. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки. Затова с мартеница се украсяват сватбените китки и сватбеното знаме; с мартеница се кичи котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница се завързват събраните на Еньовден билки.
Дърво в градската градина в София, обкичено с мартеници

Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят под камък и по тях се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна.

В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета. Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“.

Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници и досега.

В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

Една от легендите за появата на мартеницата гласи, че, когато кан Аспарух побеждава Византийските войници, той написва писмо за победата си и го връзва за крака на една птица с бял конец. Докато летяла обаче, птицата била забелязана от византийски войници, които стреляли по нея и я ранили. Въпреки че била ранена тя пристигнала успешно в българския лагер, но белият конец вече бил отчасти червен от кръвта, от раната. И от там е възникнала мартеницата, която се носи днес. Историческите извори обаче разказват за най-ранната поява на мартеницата - в годините 580-630-та след Христа. Арабските писмени исторически източници разказват за това как българските канове връзвали червени и бели конци на войските си за бойна сила, здраве и дълголетие.

Как се прави мартеница

Вземате един бял и един червен конец - по възможност вълнен или по-дебел изкуствен. Завързвате двата конеца един за друг. Молите приятел да държи единия край на конците вие хващате другия (ако няма кой да помогне връзвате края за нещо). Опъвате конеца и започвате да пресуквате между пръстите, само в една посока. Въртите конците докато като отпуснете малко започнат да се увиват един с друг и то на ситна шарка. Внимателно събирате двата края и отпускате. Ширитът е готов. Вземате един картон с размери 5 на 6 см. Сгъвате го на две. Започвате да увивате бялата или червената прежда около него, така че от единия край да е сгънатото от другия не. Увивате колкото си пъти искате. Колкото са повече обиколките толкова по-дебела е Пенда. Накрая режете конеца. Прекарвате пресукания конец през сгънатата част на картона. Режете с ножица увитите конци на мястото където не е сгънат картона. Така се получават ресничките. Издърпвате внимателно картона и връзвате двата края на ширита. След това с друг конец или с част отрязана от ширита връзвате по надолу за да оформите глава. И така последователно може да оформите ръце, крака и Пенда или Пижо е готов.

Приказка за Пижо и Пенда

Имало едно време, едно малко селце някъде в южните поли на Витоша. В него живеел левента Пижо. Той бил канара българин, с червени бузи и засукан мустак. Станал бил вече мъж за женене, затова като чул за хубавата мома Пенда веднага тръгнал за дома и. А тя живеела в китното селце на север от планината, прочута навред със красотата си, с бялата кожа и топлият си поглед.

Било краят на зимата, време в което се топят снеговете, показват се тук там малки кокиченца и започват да излизат разни животинки от хралупите си. Стигнал Пижо Пендовият дом надвечер. Почукал на тежката дървена порта и от вътре се разнесъл кучешки лай и хорско суетене. Излезли домашните да посрещнат пътника. Нагостили го и Пижо казал за какво е дошъл.

Въпреки, че по-това време на годината българите започвали да излизат по полето и да начеват работа из дворовете, Пижо мислил само за хубавата Пенда. Още щом я видял поискал тя да му бъде невеста. Бащата дал думата си и младите се взели. Непомнили такава голяма сватба по тези места, било март месец, време в което българите измолвали от светците плодородие и берекет. Помнят ги оттогава та и до днес червеният момък Пижо и бялата мома Пенда.

И една фото приказка

и

и

и

и

и